Градинската лобода пие много вода

Запазено под (Градини, Растения/ Видове) by Admin on 06-01-2010

Тагове : , ,

gradinska-loboda1Градинската лобода е едногодишно растение. Стъблото е право, разклонено, високо до 2 м. Листата са триъгълни, целокрайни или със слабо назъбени краища, различни по краска - жълто-зелени, зелени, червени, пъстри.

За храна се използват листата на младите разклонения, а понякога и върховете на стъблото и разклоненията. Листата са богати на витамин С, рутин, на белтъчни вещества и минерални соли. Използват се както спаначените листа. Известна е като лечебно средство срещу някои стомашни заболявания.

Почвата трябва да е богата

Лободата не е взискателна към почвата, но за получаване на висок добив и качествени листа трябва да се отглежда на плодородна, богата на органични вещества почва. При недостатъчна почвена влага лободата образува бързо странични разклонения, листата й издребняват и загрубяват. Затова, въпреки че е сухоустойчива, за успешното й отглеждане се изисква поддържане на добър воден режим.

Засейте на редове

Градинската лобода се отглежда чрез директно засяване на открито, възможно по-рано през пролетта, на етапи, през 10-15 дни, до настъпването на сухо и горещо време. Засяването може да се продължи през юли-август.

Сеитбата се извършва на редове при разстояние 30-35 см. След прореждане на поникналите растения те трябва да са на 25-30 см помежду си.

През вегетацията редовно се полива, подхранва и окопава 1-2 пъти.

Лободата се прибира по два начина: чрез отрязване на младите растения, когато достигнат височина 30-40 см, и чрез последователно откъсване на листата, като растенията се оставят да продължат растежа си.

Източник: www.gradinata.bg

Солейролия - Soleirolia

Запазено под (Растения/ Видове) by Admin on 05-01-2010

Тагове : , ,

1Солейролията  е от семейство Копривови - Urticaceae  Тя произхожда от тропическите гори на о. Майорка, Корсика и Сардиния

Солейролията е растение с множество фини тънки стебълца, обсипани с безброй кръгли зелени листенца. То цъфти на пролет – със сребристо-зеленикави звездовидни цветчета. Разположени са плътно към стеблото в пазвите на листенцата.

Солейролията се отглежда в широки и плитки саксии за да се използва  като зелена покривка за саксии с други растения, които се нуждаят от висока влажност на почвата. Развива се доста бързо.

Солейролията обича проветриво място и през летния сезон може да се изнесе навън.

На пролет растението се подрязва в случай, че е ако е старо. Солейролията се използва и като хидрокултура.

В момента на пазара могат да се намерят две нейни разновидности: Argentea и Aurea.

Температура: През зимата от 8 до 18ºС, а лятото – от 16 ÷ 25ºС

Светлина: Развива се най-добре на сянка. Преките слънчеви лъчи прогарят разтението. Северния прозорец е най-доброто място за нея. Добре расте на изкуствена светлина.

Поливане: От пролетта до есента се полива обилно, но между две поливания почвата трябва да се остави да засъхне.

Пръскане: Пръскайте обилно!

Влажност: Нуждае се от висока въздушна влажност!

Торене: През пролетта и  лятото се тори на 2 седмици в подложката, за да не се повредят2 листата на разтението. Ако го пресаждате ежегодно, може и да не се тори.

Пресаждане: Желателно е да се пресаждате  Солейролията всяка година. Обикновенно това става през пролетта. За съжаление това е трудно да се направи, без да се повреди растението. Поради тази причина може направо да го подмените. Нуждае се от добър дренаж, рехава почва която пропуска въздух. След като бъде пресадено растението не трябва да се полива 2 дни и се държи на прохладно място.

Размножаване: Трябва да заровите по-дълбоко резник във влажна почва и скоро ще имате родоначалник на голяма муфа.

Опасности: Най-големите опасности са двете крайности – или преполиване или засушаване на почвата.

Вредители: Акари.

Източник: www.cvetq.info

Кокосова палма/ Cocos nucifera

Запазено под (Градини, Интересно) by Admin on 04-01-2010

Тагове : , , , ,

cocos-nuciferaОписание: Красивата палма олицетворява романтиката на тропиците. Тя има и огромна икономическа стойност. Съществуват множество разновидности, от палми джуджета до достигащи 20 метра дървета. Всички те имат величествени сиви стебла с корона от сложни жълто – зелени листа. Всяко листо е около 3-5 метра дълго. През последните две десетилетия, кокосовата палма в Южна Флорида беше нападната от микроорганизъм, който причинява болест, наречена смъртоносно пожълтяване. За щастие вече се произвеждат разсади, които са резистентни на болестта.

Грижи: Светлина: Обича силното слънце.

Влага: Понася суша, но харесва и влажна почва, стига тя да се отцежда добре.

Студ: Може да издържи на студ и замръзване, но само за кратки периоди. Листата се обезцветят, а растението става податливо на гъбични заболявания.

Място: Кокосовата палма е тропическо растение, което обикновено вирее във влажниcoconut-kokos-2 крайбрежни райони между 26 градуса северна и южна ширина. Произходът на това растение не е известен, но мнозина смятат, че мнозина експерти смятат, че родината и са западната част на Тихия океан и островите в Индийския океан.

Размножаване: Размножаване: Поставете свеж кокосов орех (с черупката) до половината във влажна почва – ако почвата се поддържа влажна, растението ще поникне до 2-3 месеца. Растежът е бавен в началото, но се ускорява след като растението израсте.

Съвет на градинаря: Тази палма е страхотен акцент върху една зелена морава, а през листата и се прецежда приятна сянка за вътрешния двор. Използва за оформянето на горички или алеи покрай улици. Устойчива е на сол, затова и се използва по крайбрежията за постигане на тропически ефект. Ценен хранителен източник от тропиците, плодът на кокосовата палма се състои от черупка, изградена от фибри, покрита с още една - твърда дървесна. Вътре в черупката е бялото “месо”, наречено “copra”. То може да бъде настъргано и използвано в готварството – предимно в сладкарството. Освен това може да бъде извлечен екстракт на кокосово олио, което също се ползва за сладкарски цели.Вътрешността на кокосовия орех е куха и може да съдържа т.нар.кокосово мляко – основна съставка на пина - коладата, вкусна алкохолна напитка. По-важна е обаче приложението му в парфюмерийната и козметичната индустрия – за производство на сапуни, както и на смазочни масла, експлозиви и маргарин. Външната дебела черупка е източник на твърди фибри, наречени coir, които се използват за направата на изтривалки за крака и четки. Листата се използват в някои райони на света за изграждането на покриви на къщи.

Източник: www.zadoma.com

Романтични лилиуми за пейзажната градина

Запазено под (Градини, Растения/ Видове) by Admin on 23-12-2009

Тагове : , , ,

liliummartagon2Лилиумът мартагон (Lilium martagon), известен у нас и като Петров кръст, се среща в голяма част от Евразия. Такова широко разпространение ясно говори за неговата непретенциозност и устойчивост. В градинарството тази култура се използва още от средните векове. Природната окраска на този лилиум, като правило, е розова или виолетова, често с пурпурни или кафяви точици. Изключение правят само някои диви форми от Европа, Сибир и Кавказ - с бели, тъмнооранжеви и дори жълти цветове.

Хибридните форми

Лилиумът мартагон е кръстосван с много близки видове, в резултат на което са се получили много хибриди, обединени под името Martagon Hybrids. Обикновено те зацъфтяват през юни. Окраската им варира от кремава и лимонена до розова и тъмночервена. Стеблата достигат височина от 1,2-1,8 м, в съцветията им може да има от 25 до 50 цвята, в зависимост от сорта и големината на луковицата. Някои от сортовете са се съхранили от ХІХ век, което говори за тяхната устойчивост, например Marhan, с яркооранжеви венчелистчета, покрити с червени петънца. Получената през 20-те години на миналия век група Backhaus Hybrids се отличават с високи до 2 м стебла, а окраската на цветовете е от кремава до розова и бордо. Досега много популярен е сортът Mrs R. O. Backhouse с оранжево-жълти цветове и червени точици от вътрешната страна на венчелистчетата и лилава отвън. През 50-те години се разработва нова хибридна група Paisley Hybrids, която се отличава с по-скромни размери - височина до 1,5 м и включва сортове с жълто-оранжева и пурпурна окраска. Kelmarsh има бели венчелистчета с пурпурни петна, Gay Lights е с жълто-кафяви с червено-кафяви петънца.Сортът Lilit пък има много тъмни, кафяво-пурпурни големи цветове, седящи на мощни стебла.

Агротехника на отглеждането

Мартагон хибридите са много устойчиви на студ и практически не боледуват за разликаlilium-martagon-01 от много други лилиуми, които са предназначени предимно за рязан цвят, отколкото за градината. На едно място те могат да растат без да се делят много години. Те не обичат пресаждането, затова ако ги преместите, могат да не цъфнат първата година. Работата е в това, че корените на тези лилиуми растат много бавно.Най-доброто време за пресаждането на растенията е края на лятото или началото на есента, но луковиците им обикновено се появяват на пазара в края на зимата. Затова до пролетта трябва да ги съхранявате в хладилник при положителна температура близка до нулата, като ги засипете с влажен торф. Засадете ги в почвата в края на април. Лилиумите от този вид могат да се размножават и чрез самозасяване на семената им, ако те имат достатъчно място и не попадат върху опадалите листа на дърветата. Получените по този начин нови растения няма да цъфнат скоро - след 7-8 години.

Използване в композиции

Петровият кръст предпочита лека сянка и прохлада, добре расте на полянки около дървета или храсти. Тук компания може да им прави аквилегията. Идеален фон за всички лилиуми, които растат на сянка, ще създават неагресивните папрати. В съчетание с тези растения лилиумът ще изглежда много стилно благодарение на изисканата им графика. А в края на лятото, когато стеблата на лилиумът изгубят своята декоративност, хостата ще заеме мястото им на украса с красивите си листа.

Източник:  www.gradinata.bg

Тинтявата – късче планинско небе в алпинеума

Запазено под (Градини, Растения/ Видове) by Admin on 22-12-2009

Тагове : , , , ,

gentiana-verna1Тъмносини цветове с кобалтов оттенък, сякаш събрали в себе си яркостта на небето, чистотата на кристалния въздух и светлината на слънцето, което изглежда толкова близо в планината.

Тинтявите създават усещането за простор и свобода и неизбежно привличат погледа – дребосъчета сред камъните в алпинеума или едри растения, център на красиво оформени групи.

Тинтявата е тревисто растение, което принадлежи към големия род Gentianaceae. Сред 400-те вида има и едногодишни, и многогодишни. Разпространени са в планинските зони на умерената и субтропичната област на всички континенти, освен Антарктида. Според легендата растението носи името на илирийския крал Гентий, който 500 години преди новата ера пръв забелязал лечебните свойства на жълтата тинтява и използвал соковете й по време на чумните епидемии.

Тинтявата е цветето на екстемните условия – нейна родина са планините и северните равнини – райони с бедна почва и суров климат, където твърде малко растения могат да оцелеят. Някои видове цъфтят в Хималаите на 5500 м надморска височина.

В планините на България се срещат няколко вида тинтяви. Всички те са платили висока цена за лечебните си качества – изкоренявани са безогледно и съществуването им е поставено на изпитание. Днес с повишаване на екологичната култура и след като години наред имат статута на защитени растения, те постепенно започват отново да заемат своето място в природата ни. Пролетната тинтява (G. verna)краси с цветовете си поляните на Рила, Пирин, Стара планина и Витоша. През юни-юли зацъфтява петнистата тинтява (G. punctata). Висока е до 50 см, има жълтеникави цветове, изпъстрени с кафяви точки. Среща се на Витоша. Пак там са находищата на жълтата (G. lutea) и синята тинтява (G. lutea).

Повечето тинтяви имат къси стъбла, а листата са разположени в прикоренова розетка. spring-gentian_2

Цветовете са единични, събрани във връхни съцветия или по един-два, разположени в пазвата на листата. Те представляват красиви камбанки, венчето може да бъде напълно сраснало или да се състои от 4-7 отделни венчелистчета. При срасналите венчета обикновено ясно личи границата между венчелистчетата. Има бели, жълти, розови и пурпурни тинтяви, но преобладаващата част са яркосини.Вътрешната повърхност на венчелистчетата при някои видове е покрита с ивици или точки. Цветчетата се разтварят напълно само при наличието на достатъчно светлина.

В зависимост от естествените си местообитания, тинтявите растат най-добре на различни участъци – някои предпочитат слънцето, други – сянката. Това, което обикновено им се отразява зле, е липсата на достатъчно влага. Каменистата почва на алпинеумите бързо изсъхва на слънце, затова е най-добре да се засадят на място с източно или западно изложение или в полусянка. Можете да ги съчетаете с ниски треви – тази комбинация се среща и по алпийските поляни. Ако наблизо има езерце, фонтан или друго водно съоръжение, толкова по-добре – то ще осигури необходимата въздушна влажност.

Оптималният състав на почвата също зависи от вида, но на повечето тинтяви им се отразява добре хранителната почва с високо съдържание на хумус, с неутрална или леко основна реакция (рН 7-7,5) и задължително – постоянно влажна.

В градините се отглеждат около 90 вида – обикновено многогодишни и по-рядко едногодишни тинтяви с най-разнообразни размери – от мъничета, високи едва 2 см, надничащи между камъните в алпинеума, до високата метър и половина жълта тинтява. Някои видове цъфтят през пролетта, други през лятото или есента. При желание можете да си направите забележителна колекция от тинтяви, която да грее в градината ви месеци наред.

През април зацъфтява пролетната тинтява (G. verna). Тя е миниатюрна и много красива –gentiana-verna-3 яркосините цветове, винаги гледащи нагоре, не надхвърлят 2 см на дължина. Цветоносите са още по-къси – 1-2 см, те излизат от центъра на розетката дребни листа, максимум 3 сантиметрови листа. В основата й се формират 1-2 наземни столона, които дават началото на нови розетки. В природата това дребосъче образува цели килими по скалните поляни, при подходящи условия ще го направи и във вашата градина.

В началото на лятото идва ред на много приличащите си на вид G. acaulis, G. angustifolia и G. closii. Тези планински тинтяви имат най-едрите цветове, които, както при пролетната тинтява, са обърнати нагоре. При височина на растението 10-12 см цветовете достигат рекордните 8 см. G. acaulis има сортове с различни оттенъци на синьото, бели и розови. И трите вида са идеални за малките пространства между камъните в алпинеума.

След тях зацъфтяват G. septemfida и тинтявата със странното име G. paradoxa. Те имат дълги до 30 см, лежащи на земята облисени стъбла, които излизат от кореновата шийка. Цветчетата се разполагат на групи от 2 до 10 в пазвата на връхните листа и в края на стъблата. G. paradoxa има по-тънки листа и цветове, приличащи на тесни тръбички. И двата вида са доста непридирчиви, цъфтят около месец и добре понасят живота в градината пред къщи. Размножават се успешно със семена.

По същото време цъфти и G. dahurica. Това растение, произхождащо от Сибир, има лежащи стъбла до 30 см, но малките цветчета са събрани в гъсти съцветия, подобни на сини топки, сгушени в пазвата на листата. Прикореновата розетка образува дъщерни, което я прави подходяща за вегетативно размножаване. Размножаването със семена също е успешно, особено след стратификция.

През периода юни-август е времето на синята тинтява (G. cruciata) и G. pneumonaria. Те имат изправени облистени стъбла, високи 30-60 см. През периода на цъфтеж са буквално обсипани с цветове. При G. Pneumonaria те са по-едри – до 4 см, а при G. Cruciata са по-малки, с бяло дъно. И двата вида лесно се размножават с разделяне и със семена.

Тибетската тинтява (G. tibetica) цъфти едновременно с тях. Големите й листа образуват прикоренова розетка, а белите цветчета са събрани в съцветия в края на лежащото стъбло. Както говори името й, нейна родина са планините на Тибет. Големите листа изпаряват много влага и тя трудно понася палещите слънчеви лъчи, въпреки че цветчетата се разтварят само на слънце – изборът на подходящо място за нея е задача с повишена трудност. Лесно се размножава със семена и с отделяне на дъщерни розетки.

От края на юли до средата на септември цъфти G. asclepiadea. Стъблата й се извиват като дъги и достигат 80 см. Цветовете са разположени в пазвите на листата. В градините се отглеждат тимносини, сини и бели сортове. Произхожда от Украйна и Кавказ, не е взискателна и лесно се размножава с разделяне и със семена. Изглежда много ефектно в съчетание с каменоломки и папрати.

Жълтата тинтява (G. lutea) е едра, висока до 1,5 м, с изправени стъбла и много красиви гофрирани листа. Цветовете й са многобройни, до 2,5 см, разположени на върха на стъблото и в пазвата на връхните листа. Цъфти през юли-август в продължение на два месеца, но е декоративна почти през цялата година и е подходяща за засаждане като солитер. Зле понася преместването – най-добре мястото, на което ще засадите младото растение, да остане постоянно. Жълтата тинтява е своеобразен дълголетник – доживява до 60 години.

G. sino-ornata произхожда от Тибет и цъфти през септември-октомври. Има пълзящи, гъсто облистени стъбла, които при благоприятни усовия образуват истински килим. Диаметърът на растението е 30 см, на височина достига 15 см. Цветовете са яркосини, със светла ивица, едри и много декоративни. Тя чудесно съжителства с пролетните луковични растения – през пролетта техните листа й осугуряват сянка, а по-късно, след като прецъфтят, идва времето, в което й е нужно слънце. Развива се добре в богата на хумус почва с висока киселинност. Създадени са и по-ранни сортове, но при нашия климат есента обикновено е достатъчно мека, за да успее да цъфне.

Тинтявите разтварят цветовете си само при достатъчно слънчева светлина. Въпреки това, посадени на открито място, те не се развиват добре. В природата тези растения растат под ярко слънце, но на доста по-хладни места, отколкото ние можем да им предложим. Жегата под палещите лъчи в градината може да се окаже пагубна за тях. Така че най-добре да им подберем място в леката полусянка на храсти или дървета или слънчево, но засенчено в обедните часове. Равнинните тинтяви растат на полета, където високата трева защитава от слънцето долната част на стъблата, оставяйки да се огрява само върха на растението. В градината могат да им се създадат подобни условия, като около тях се засадят по-ниски растения.

Най-естественото място за тинтявите в градината безспорно е алпинеумът, но те са много подходящи и за цветни петна или бордюри, а защо не и за цял цветен килим на моравата – при това той ще се получи сам, ако засадим тинтява, която се размножава бързо.

Колкото и да ви харесват тинтявите, които виждате в планината, не се опитвайте да ги пренесете в градината си. Те са защитени видове, пострадали много от безотговорното отношение на човека. Освен това вероятността възрастно растение да се прихване на ново място е малка – тинтявите трудно понасят преместването. Най-добре си купете семена или младо растение – така ще имате и възможност за избор на сорт, а защо не и на няколко сорта и разцветки.

Тинтявата се счита за магическо растение – според приказките тя е една от деветте треви, които вещиците използват за своите магии. Носена от обикновен човек обаче, свръхестествената й сила го предпазва от нечисти сили.

Източник: www.rozali.com

Тагове